Питам се кое е правилно: мъжа да следва жената или жената да следва мъжа... Аз като че ли немога да следвам някого. Все стигам до момент, в който осъзнавам, че следвана мога да постигна повече, за себе си и за хората около мен. Повечето мъже се дразнят, перчат и накрая избират да са с жена, която ги кара да се чувстват такива. Възможно ли е една жена да демонстрира повече сила от мъжа до себе си и в същото време да се прави на слаба пред него? Мисля, че не. Живеем в 21ви век и феминизма набира все повече сила.

Избрах да бъда следвана вместо да следвам. За сега с успех. Избрах да съм далече, да съм сама, да водя и да бъда следвана. Избрах по-трудния вариант. Не съм мазохистка, явно обичам да ми е трудно. Не се доверявам на човека до мен: лошо ли е? Не мисля, следвам инстиктите си, те никога не са ме предавали. Понякога ги пренебрегвам и тогава идва страданието. Казват, че скорпионите били много проницателни и имали силна интуиция. Уважавам зодията си.

А когато няма признателност? Боли. Потупване по рамото и сърдечна усмивка... В крайна сметка за какво живее човек.

Забравих вече как се правеше... Писането. Толкоз време мина, че чак край не му хващам. Най-важното е, че имам желание да продължа онова, което по ред причини не успявах да осъществявам, т.е. да поддържам от време на време това блогче. Много неща се промениха около мен, но не мисля да се впускам в подробности. Gecata казваше, че в живота понякога се случва да паднеш, да си поохлузиш коленете, лактите, носа… Леко кърви, повече боли. После ставаш, поотупваш си дрехите, поовързваш където трябва за да не кърви и продължаваш. Забравяйки за болката или опитвайки се поне.

Тhe show must go on.

Гледам тукашния Big Brother – Grande Fratello. Имах възможността да проследя и БГ версията с всичките и колорити. Няма да се впускам в подробни коментари и дисекции искам само да кажа, че и тук има сляп конкоррент обаче за една вечер всички вътре са поставени в условия на слепота, т.е. с маски на очите. Мисля си, че понякога е необходимо наистина да се поставим на мястото на другия за да разберем.

Мъчи ме един въпрос... На какъв език да пиша така, че всички които искам да могат да четат. Може би има някакви трикчета и преводачи, но аз не ги зная. Е руса съм все пак.

Писах от както не се проявявам тук само, че в един тефтер. Черен тефтер, вид дневник, много съкровенни нещица написах вътре и някои, които смятах да публикувам в последствие, но тефтера някак си мистериозно изчезна. Аз зная точно на кой любопитството му стигна до там, че да ми го присвие. Неразбирам що за хора имам за приятели. Да крадат дневници... Равносилно е на ровене в бельо. Щом им харесва...

Само за пояснение на аудиторията детo се казва: не съм вече в Неапол а във Виченца, малка подробност състояща се от 750 км. Мен май наистина е трябвало да ме кръстят Панталей(ka) с прякор Пътника. То бива, то може ама наистина се иска смелост че на всеки 5-8 години да сменям град, работа, приятели и познати. Само мъжете дето вече не сменям, то един си остана за постоянно Въпроса е, че бавно, но славно се приближавам към мечтани стандарти и начин на живот. Все пак нали казват че човек би трябвало да следва мечтите си. На път съм да отворя още един бар тук, във Виченца, но за това ще отделя един цял пост.