Отдавна мина полунощ, а аз все още съм будна независимо от факта, че утрешния, т.е. днешният вече, ден ще е тежък. Трябва да стана много рано. Даже вече започнах да си мисля дали да не прескоча спането. Случвало се е и друг път. А уж започнах да избягвам многото кафета... Приготвих си чаша топло мляко, стара, изпитана рецепта против безсъние. И малко писане. Нощем мислите яростно препускат и не дават покой нито на душата нито на ума. Покой... Какво ли беше това? Имам някакви смътни спомени за такова състояние и тези спомени са свързани с море, шезлонг и много слънце. Явно само при такива обстоятелства ми се отдава да се наслаждавам на покоя.
Три дни в негово присъствие... Имам толкова много неща да му казвам, а съм почти убедена, че няма да мога да изрека и една дума. Винаги става така. После заминава и се започва някакво лудо говорене по телефон, и космически сметки за радост на телекомуникационните компании. Даже не си правим труда да ползваме модертите технологии като voip и web camera. Друго си е да набере номера и... „Ciao sono io, amore mio” като в песента “Buona sera dottore”. Огромен брой неуспешни опити за въвеждане на нови технологии, улесняващи комуникацията ни. Добре, че поне мейлите успях да внедря иначе щеше да е тичане до пощата до безкрай. Дали аз съм блондинката?!

Ще имам известно разнообразие, пътуване до Милано. Даже подозирам плануван уикенд там, но не настоявах за подробности, нека да е изненада.

Наистина ли разстоянията приближават хората или очи, които не се виждат се забравят?!

По-добре да поспя, за да не прибягвам към 2 кафеварки и стек ред бул за да мога след 4 часа да шофирам.