Ако сама не се похваля кой ще го направи... Хехе. Въпрос на престиж и лично достойнство, преборих се! Напук на всички неверници (най-големият от които моя съпруг). Само напред... И то с рогата както казва sis. Дълги безсънни нощи, лутане, огромни дози кафе, късане на нерви и безсмислено опъване на въображаеми ластици. Челюстта ме боли чак от прекаленото сискане на зъби. Всичко това е вече минало, слава Богу. Дали има Бог? Мисля, че не, но това е друга тема. Ако имаше нещата щяха да са различни. Само да не ме обвини някой, че и аз като ромката от тазгодишното издание на българския Биг Брадър бъркам Господ със златната рибка. Друго имам в предвид, но както и да е. Вярвам в човешките добродетели, но на кой му пука за 10-те Божий заповеди? За пореден път се убеждавам, че дори в католическата Италия не са и чували за такива.
Нищо не е това, което изглежда. В живота Големият въпрос не е „защо”, ами „а сега на къде”. Предполагам, че ще е по-лесно отколкото до сега. Предполагам, че ще имам способността и късмета да продължа. Мразя пораженията.
Сама, по-гадно ми е отколкото предполагах, че ще е. Не предполагах, че толкова ще ми липсва, не предполагах, че разстоянието ще ни приближи. Мислех си, че след като замина всичко ще свърши и всеки ще поеме своя път в живота независимо, че избрахме да вървим заедно. Сега се търсим повече от преди. В тоя гаден живот никога нямаш това, което искаш и както го искаш. Примирение му е майката, за който може. Аз немога и обикновено избирам страданието пред примирението.

И все пак... Ура!