Спомените са хубаво нещо. Достатъчни са думичка, жест, песничка, събитие или случка и те те връхлитат с цялата си сила. През ума започват да се нижат всички ония нещица, които няма да забравиш никога. Хубав и лош смопен според мен няма защото всичко преживяно е опит полезен днес, утре и за в бъдеще.
Около рожденият ми ден ме връхлетя един такъв спомен за една личност и всичко преживяно около нея. Николай Василев. Запознахме се в далечната 1993-та когато прохождахме в патешкия бизнес. Деветнадесетия ми рожден ден празнувахме заедно в х-л Рига в Русе, двадесетия ми съвпадна с откриването на новата кланица в Сунгурларе и празнувахме пак заедно на Слънчев бряг. От тогава на този ден Николай Василев никога не е забравял да вдигне телефона и да ме поздрави. През 2002-ра заминах без да се обадя на никому и от тогава на 6-ти ноември нямам обаждане от него. Тази година намерих и-мейла на дружеството и писах. Учудването ми беше максимално когато още на следващия ден телефона звънна и отсреща говореше самият той. Е, аз вече не съм момиченцето, което бях, порастнах, мисля, че и той не е същият. Нормално, от тогава минаха 5-6 години. Надявам се, както обеща, да ми дойде на гости, да се видим и побъбрим за нас, бизнеса, бившите ми колеги и живота, който всеки от нас си е устроил.
Друг спомен... Чифлика. Дни на огромна свобода, граничеща със свободия бих казала. Тогава наред с всичките ми притеснения относно това как ще си устроя бъдещето се запознавах с хора много по-малки от мен, но немога да отрека колко много ми дадоха и колко много научих от тях. Няма да ми е неприятно ако и Сис ми дойде на гости. Има за какво да побъбрим, има какво да си кажем макар да сме толкова различни, самата тя го каза.
И при двата спомена общото е, че не се чувствах на място, нито сред големите мъже, растящи и развиващи се като бизнесмени, нито сред младежите с огромни амбиции и възможности, имащи на разположение цял един живот пред себе си. За разлика от всички тях аз нямах свой живот и свои амбиции. Бяха сринати. Сега е различно, чувствам се на място макар и сред чужденци, макар и на хиляди километри от родината. Странно нали. Но си имам моя живот и моите амбиции, имам себе си.

В този пост ще благодаря. Макар и с малко закъснение (от около седмица) искам да благодаря на всички, които се сетиха да ме поздравят за рождения ми ден. Не ми се иска да споменавам имена с цел да не забравя и по този начин обидя накого. Особено се зарадвах на обаждането на sis, беше абсолютно неочаквано. И ако не бяха многобройните пожелания денят си беше съвсем обикновен, работен и изпълнен с проблеми, чакащи своето решение. Скапан понеделник. Другото за тоя уж празничен ден бе, че братчето ми си замина окончателно за БГ :( За първи път усещам истинското значение на думата "раздяла" с близък човек, адски гадно.
Другият пост за благодарност ще е на италянски защото искам да благодаря на моят съпруг (колко странно ми звучи думата "съпруг"). Заслужава си го, дари ме и продължава да ме дарява с нещата, които най-много ценя и искам да притежавам: любов, семейство, дом... Що се отнася до последното съм на седмото небе от радост. Блъскам от сутрин до вечер, боядисвам, шпакловам (АЗ!), чистя... Остана ми обзавеждането, което ще доставят след около 4-5 седмици. И ще стане къщата на приказките:) Още от сега и' се кефя и се хваля наляво и надясно. Най-вече заради факта, че най-после ще имам мой истински дом.
И докато това стане постоянно си повтарям: "На работа ръчички" :)